Думата „интелигенция“ има четири значения. В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията. В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са най-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“. В лошия смисъл на думата „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.
„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти. Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга. ...
Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.
Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие. Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си. Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.
Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не „само в традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.
Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.
Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.
Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.
Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални). Това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.
Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69